от адв.Светозар Бъчваров
В брой 20 на „Държавен вестни” от 28 февруари 2013 г. бяха обнародвани новости в Търговския закон, които вече са в сила и представляват интерес за нашите читатели – производители, участници на пазара, строители, занаятчии, извършващи услуги с личен труд, работещи свободни професии и др. Законът за изменение и допълнение на Търговския закон въвежда изискванията на Директива 2011/7 ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (OB, L 48/1 от 23 февруари 2011 г.). В предходния брой за почнахме юридическия коментар на актуализацията за читателите на вестник „Строителство имоти” (Продължение от бр. 22)
През 1996 г. в Търговския закон (ТЗ) бе въведен общият чл.303 за сроковете. Според него, когато договорът не определя срока на изпълнението, ако естеството на сделката или търговският обичай не изискват друго, изпълнението може да се иска и да се извърши по всяко време през работните часове в местоизпълнението. Обръщаме внимание, че тези норми са за търговските сделки, а не за регулираните от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – последният регламентира договори като например наема между граждани. Сега, веднага след общото правило за сроковете, е създаден съвсем нов чл.303а с название „Срок при парични задължения”. Той има шест алинеи.
Съгласно двете изречения на ал.1:
– Страните по търговската сделка могат да договорят срок за изпълнение на паричното задължение не повече от 60 дни.
– По изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, когато това се налага от естеството на услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.
Ясно е, че първото правило е по-общото – при нормално и без особености развитие на отношенията между страните относно срока на плащане. Второто пък е изключение – замисълът е страните да бъдат дисциплинирани и експедитивни, така че по-големите от 60 дни срокове да се договарят по-рядко и само когато стоката го налага или има друга важна причина (без дефиниция за такава причина – явно ще се преценява конкретно във всеки казус); като е налице и допълнителното изискване този по-дълъг срок да не е явна злоупотреба с интереса за кредитори и да не накърнява добрите нрави (тук също преценката ще е конкретна и при използване на съдебната практика и разработките в теорията относно злоупотребата и добрите нрави).
Ал.2 също се състои от две изречения:
– Когато длъжникът е публичен възложител. страните могат да договорят срок за изпълнение на паричното задължение не повече от 30 дни.
– По изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, но не повече от 60 дни, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.
Явно тази алинея е специално за случаите с публично възлагане. Тук срокът е по-кратък – само 30 дни, а аналогично правило за изключения го допуска максимум до 60 дни (по ал.1 няма горна граница!).
В третата алинея са уредени случаите с неуговорен между страните срок. Според двете изречения тук:
– Ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или друга покана за плащане.
– Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата да получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са от преди това.
За разлика от хипотезите на ал.1 и 2, тук се имат предвид случаите на изцяло недоговорен срок. Интересно е, че ТЗ вече изрично предвижда преди фактурата да е вид покана за плащане. Съдебната практика обикновено схващаше фактурата дамо като платежен документ, а поканата за плащане се оформяше в отделно писмо, нотариална покана, писмо с обратна разписка, факс, имейл, устно изразяване (лично или по телефон – и в двата случая трудно доказуемо). Срокът при липсата на уговорки е много по-кратък – 14 дни. И тук се цели дисциплинираност и експедитивност. Второто изречение е по-казуистично – имат се предвид случаи, в които денят на фактурата или поканата не може да се установи (или докаже) или ако те са дошли преди получаване на стоката/услугата (по-старата практика не допускаше за „редовно” получаването на фактура преди стоката или услугата да са доставени) – правилото предвижда срокът да се отчита от деня на получаване на стоката/услугата, без значение, че фактурата или поканата са „подранили”.
Четвъртата алинея на съвсем новия чл.303а („Срок при парични задължения”) е от три изречения – според тях:
– Когато договорът или закон предвижда преглеждане или приемане на стоката или услугата, срокът по ал3 започва да тече от приемането или от приключването на преглеждането, ако фактурата или поканата за плащане са получени преди това.
– Срокът за преглеждане или приемане е 14 дни от получаването на стоката или услугата.
– По изключение може да бъде договорен по-дълъг срок за преглеждане или приемане, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина.
Разгледахме случаите на ал.3 – там срокът е сравнително кратък („дисциплиниращ” – 14 дни от получаване на фактурата или поканата; в особени случаи на невъзможност за точно установяване или „подранила” фактура/покана – пак 14 дни, но датата на доставяне на стоката/услугата). Ал.4 е за уредените в Търговския закон (ТП) хипотези на преглеждане или приемане на стоката/услугата. Житейски по-подходящо и разумно е и при законова норма, и при договорна клауза срокът да се отчита от приемането или от приключването на преглеждането, но това правило се прилага само ако фактурата или поканата са получени „преди това”, т.е. преди датата на приемането или преди датата на приключване на преглеждането. При това второто изречение на ал.4 предвижда пак сравнително кратък срок – 14 дни (като в ал.3). Третото изречение тук е за изключенията – контрагентите са свободни да договорят и по-дълъг срок за преглеждане или приемане, но не винаги, а само когато естеството на стоката или услугата, или пък друга „важна причина” (без дефиниция – ще се преценява конкретно) налагат това.
Ал.5 по своеобразен начин допълва нормите на ал.1, 2, 3 и 4. Тя ги „изключва” в някои случаи! Съгласно петата алинея разпоредбите на ал.1-4 не се прилагат за:
- 1.менителните задължения;
- 2.задълженията в открито производство по несъстоятелност;
- 3.обезщетенията за вреди, включително и застрахователни обезщетения.
Менителните задължения, производството по несъстоятелност и обезщетенията за вреди, в т.ч. застрахователните обезщетения, са уредени отделно и сравнително подробно в ТЗ и тук не можем да ги коментираме поради по-малкия обем на консултацията ни. Обезщетенията за вреди частично се регулират и от норми на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), като се имат предвид случаите на претърпени вреди (претърпени загуби, damnus emergens) и пропуснати ползи (lucrum cessans). Когато е нужно, се прилага и специалният Кодекс за застраховането, в сила от 01.01.2006 г., променян многократно, последно изменен и допълнен с брой 20 от „Държавен вестник” от 28 февруари 2013 г. Застраховането е специфична и сравнително обемиста правна материя, която не е предмет на настоящата правна консултация. Относно претърпените вреди и пропуснатите ползи и някои особености на процедурите по несъстоятелност, освен нормите на ТЗ е нужно да се познават добре и съдебната практика и правната доктрина, поради което читателите ни не биха могли да се справят сами и без помощта на компетентен адвокат или друг юрист-специалист. Проблемите на несъстоятелността имат „свой” запазен сегмент от ТЗ – цялата част IV. Под „менителнични задължения” обикновено се имат предвид задълженията не само при менителниците, и при трите вида познати ценни книги (в т.ч. в строителната практика):
– менителница;
– запис на заповед;
– чек.
На менителницата да посветени чл.455-534 от ТЗ. За записа на заповед са чл.535-538, но се прилагат и нормите на менителницата. За чека за чл.539-562 от ТЗ, отново с действие на правила за менителницата.
Разгледахме подробно сега създадения чл.303а („Срок при парични задължения”), като анализирахме отделните хипотези по ал.1-5. В ал.6 има едно особено правило, нехарактерно за нормите на ТЗ. Според него, правилата по този член се прилагат и за сделки, страна по които са занаятчии и лица, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия. Особеността идва от това, че занаятчиите, извършващите услуги и свободните професии не са адресат на нормите на ТЗ, тъй като не са търговци. Търговец по смисъла на този закон е всяко физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от следните сделки:
1. покупка на стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или обработен вид;
2. продажба на стоки от собствено производство;
3. покупка на ценни книги с цел да ги продаде;
4. търговско представителство и посредничество;
5. комисионни, спедиционни и превозни сделки;
6. застрахователни сделки;
7. банкови и валутни сделки;
8. менителници, записи на заповед и чекове;
9. складови сделки;
10. лицензионни сделки;
11. стоков контрол;
12. сделки с интелектуална собственост;
13. хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, програмни, импресарски или други услуги;
14. покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба;
15. лизинг.
Търговци са и търговските дружества, както и кооперациите с изключение на жилищностроителните. За търговец се смята и всяко лице, образувало предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин, даже ако дейността му не е посочена в горния списък. Чл.2 от ТЗ изрично постановява, че не са търговци:
1. физическите лица, занимаващи се със селскостопанска дейност;
2. занаятчиите, лицата, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия, освен ако тяхната дейност може да се определи като предприятие по смисъла на правилото за лицето, образувало предприятие, изискващо водене дела по търговски начин;
3. лице, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в обитавани от тях жилища.
Така законодателят е създал фикция, с която приравнява плащанията, по която страна са занаятчии и лица, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия, с тези, които са на страни по търговска сделка.
Както вече посочихме, според чл.303а от ТЗ („Срок при парични задължения”), неговите правила се прилагат и за сделки, страна по които са занаятчии и лица, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия (много от нашите читатели са такива). Посочихме, че законодателят е създал фикция, с която приравнява плащанията, по която страна са занаятчии и лица, извършващи услуги с личен труд или упражняващи свободна професия, с тези, които са на страни по търговска сделка. Свободна професия е с дефиниция в параграф 1, т.29 от допълнителните разпоредби на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ). Съгласно ЗДДФЛ „лица, упражняващи свободна професия” са:
– експерт-счетоводителите;
– консултантите;
– одиторите;
– адвокатите;
– нотариусите;
– частните съдебни изпълнители;
– съдебните заседатели;
– експертите към съда и прокуратурата;
– лицензираните оценители;
– представителите по индустриална собственост;
– медицинските специалисти;
– преводачите;
– архитектите;
– инженерите;
– техническите ръководители;
– дейците на културата, образованието, изкуството и науката;
– други физически лица, които едновременно: осъществяват за своя сметка професионална дейност; не са регистрирани като ЕТ; са самостоятелно осигуряващи се лица по Кодекса за социално осигуряване.
Извършващите услуги с личен труд и занаятчиите като че ли са по-лесни за определяне. Приходът обаче е по-скоро практическо, отколкото нормативен. Както е посочил Върховният административен съд в едно свое решение, в икономиката всеки един от факторите природни ресурси, технологии, капитали, труд могат да бъдат продавани, но за разлика от римското право, познавало четири вида договори за продажба на човешкия труд (за услуги, за изработка, за поръчка и влог), съвременното право познава значително повече. В индустриалните общества правилата за продажба на работната сила са предмет на трудовото право и правото на държавния служител, но съществуват множество други отношения с предмет продажба на икономическия фактор „труд” в обсега на търговското и облигационното право, които поради многообразието си все още не са обхванати в един основен регламент (т.нар. в правото на „общ закон”). Затова, от една страна, има редица специални регламенти за отделните видове услуги, но от друга страна, значителна част от тях нямат изрична правна уредба и при всеки конкретен казус се ползва аналогия на правото. Ако обаче извеждането на обща легална дефиниция или обща легална дефиниция или общо правило за категориите „извършващ услуги с личен труд” в нашето право все още не е осъществено и е проблем за съдилищата, то как да се справят неюристите?! За Националната агенция по приходите (НАП) като че ли всичко опира до понятието „независима икономическа дейност”. Така според указаният на НАП, съгласно Закона за ДДС (ЗДДС) данъчно задължено лице е всяко лице, което извършва независима икономическа дейност, без значение от целите и резултатите от нея, като законът определя като независима икономическа дейност тази на производители, търговци и лица, предоставящи услуги, както и всяка дейност, осъществявана редовно или по занятие срещу възнаграждение, вкл. експлоатация на материално и нематериално имущество с цел получаване на редовен доход от него. В ЗДДС липсва легална дефиниция на „дейност, извършвана редовно или по занятие”. За НАП „редовно или по занятие” предполага, че лицето има намерение да превърне тази дейност в източник на постоянен доход. Това намерение е видно, ако лицето системно, с цел придобиване на доход, извършва определени дейности в свой частен интерес. Систематичността може да се проявява както чрез системно (регулярно) получаване на доход, така и чрез продължителност и/или многократност на действията/дейностите, при което дали фактически такъв доход е реализиран от лицето от гледна точна на ЗДДС е правно ирелевантно. Данъчно задълженото лице е всяко лице, което извършваш икономическа дейност, като са без значение целите и резултатите. Несъмнено, както сочи НАП, търговските сделки са в обхвата на независимата икономическа дейност, като в ТЗ се въвеждат алтернативно два критерия, за да се определи една сделка като търговски – обективен и субективен. Обективният критерий изхожда от вида на сделките, изрично обявени от закона за търговски – чл.286, ал.2 във връзка с чл. 1, ал.1, от ТЗ. Субективният критерий определя сделката като търговски, с оглед обстоятелството дали същата е извършена от търговец в това му качество. В обхвата на данъчно задължените лица по ЗДДС попадат физическите лица, в случаите при които извършваната от тях дейност отговаря на критериите за независима икономическа дейност по ал2, на чл.3 от ЗДДС и не е в изключенията на ал.3 на същата разпоредба. Нормата на чл.3, ал.3 от ЗДДС кореспондира с тази на чл.4, ал.4 от Шеста Директива, понастоящем чл.10 от Директива 2006/112/ЕО. Съгласно разпоредбата, условието в чл.9, параграф 1 (от Директива 2006/112/ЕО), че икономическата дейност се извършва „независимо”, изключва наетите и сруги лица от обхвата на ДДС, дотолкова, доколкото са обвързани с работодател по договор за работа или с някакви други юридически връзки, създаващи отношение на работодател и наето лице във връзка с условията на работа, възнаграждението и отговорността на работодателя. Следователно, доколкото плащанията се контролират от НАП, трябва читателите да имат предвид указанията на приходната администрация.
Какво означават на практика правилата на новия чл.303 а от ТЗ („Срок при парични задължения”)? За читателите е важно да знаят, че и на търговците, и на упражняващите свободна професия, и на занаятчиите тези норми дават допълнителна защита и сигурност. Така вече не само строителните предприемачи и търговските фирми, но и архитектът, оценителят на недвижими имоти и счетоводителят например се подчиняват на правилото, че като страни по сделка (от тези, които коментирахме) могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не повече от 60 дни, а по изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, но когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави. Не само фирмите, но и хората със свободни професии ще бъдат по-гарантирани в оборота с правилото, че когато длъжникът е публичен възложител, страните могат да договорят срок за изпълнение на паричното задължение не повече от 30 дни, а по изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, но не повече от 60 дни, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба в интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави. И за строителя, и за действащите икономически самостоятелно инженер, архитект и консултант вече действа правилото, че ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или друга покана за плащане, а когато денят на получаване не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това, Същите тези лица (и търговци по смисъла на ТЗ, както подробно пояснихме в минал брой, и свободните професии и занаятчиите) ще знаят, че вече има изрична норма на ТЗ, разпореждаща, че когато договорът или закон предвижда преглеждане или приемане на стоката или услугата, горният срок започва да тече от приемането или от приключването на преглеждането, ако фактурата или поканата за плащане са получени преди това, като срокът за преглеждане или приемане е 14 дни от получаване на стоката или услугата, а по изключение може да бъде договорен по-дълъг срок за преглеждане или приемане, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина. Отново акцентираме върху това, че не само при данъчни ревизии на форми, но и на физически лица, които упражняват свободни професии по смисъла на закона (което изяснихме подробно на страниците на вестника) или са занаятчии, ще се извършва съобразяване с новите норми и с тълкуванията на приходна администрация – като например това за „Извършващите услуги с личен труд”, което вече коментирахме в минал брой. Това означава, че когато имат нужда, не само регистрираните като ЕТ и упражняващите търговски дружества, но и извършващите независима икономическа дейност без фирми, следва да се консултират с адвокати и компетентни юристи относно новите норми в ТЗ и практика по прилагането им. За съжаление такава практика, която да може да се използва (в смисъла на понятията „търговска практика”, „административна практика”, „данъчна практика” или „съдебна практика”), все още няма натрупана, но я очакваме и тя ще „смаже” механизма по изпълнение на новите законови норми и безспорно ще подпомогне търговския и граждански оборот.
Във връзка с новите правила за плащанията са и нормите на ТЗ за солидарност, безкасово плащане, неизпълнение, непреодолима сила, стопанска непоносимост, отметнина, неустойка, неизпълнение на парично задължение, преглед на стоката, време на плащане, които ще разгледаме за читателите в следващ брой, като ще акцентираме върху съвсем новите норми, въведени сега с коментираната от нас актуализация.
Анализирахме подробно правилата на новия чл.303а от ТЗ („Срок при парични плащания”). Той е последван от нормите на ТЗ за солидарност, безкасово плащане, неизпълнение, непреодолима сила, стопанска непоносимост, отметнина, неустойка, неизпълнение на парично задължение, преглед на стока, време на плащане.
Общите правила за солидарните задължения са в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). ТЗ обаче съдържа специален текст в чл.304, въведен през 1996 г.: лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо задължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. Материята за солидарността е сложна и прилагането на тези норми трябва да е подпомогнато от правната теория и съдебната практика, както и от съветите на адвокат или друг компетентен юрист.
Безкасовите плащания намират все по-голямо приложно поле в съвременните бизнес отношения и в живота. На тях е посветен чл.305 от ТЗ. Според него (по последна актуализация от 2005 г.), когато плащането се извършва чрез задължаване и/или заверяване на сметка, то се смята за завършено със заверяване сметката на кредитора или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора.
Във връзка с неизпълнението на задълженията са чл.306-309 от ТЗ.
Чл.306 е за т.нар. „непреодолима сила” (vis major, force majeure, форсмажор). Този термин на търговското и общото гражданско право е добре известен и в строителната практика, тъй като такива клаузи се включват вече традиционно в договорите за строителство и в предварителните договори. Издават се и се ползват и документи в тази насока при настъпили през последните години събития като наводнения и земетресения. Текстът бе въведен в закона през 1996 г. Петте му алинеи съдържат следните важни за читателите ни правила:
– Длъжникът по търговска сделка не отговаря за неизпълнението, причинено от непреодолима сила; като ако длъжникът е бил в забава, той не може да се позовава на непреодолима сила.
– Непреодолима сила в непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора.
– Длъжникът, който не може да изпълни задължението си поради непреодолима сила, в подходящ срок уведомява писмено другата страна в какво се състои непреодолимата сила и възможните последици от нея за изпълнението на договора; като при неуведомяване се дължи обезщетение за настъпилите от това вреди.
– Докато трае непреодолимата сила, изпълнението на задълженията и на свързаните с тях насрещни задължения се спира.
– Ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението, той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът.
За т.нар. „стопанска непоносимост” е чл.307. Той разпорежда, че по съдът може искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността. Това правило е сравнително лаконично и то се прилага като се вземе предвид съдебната практика в тази насока.
Не е „капаро” и не е „задатък” (за какъвто говори Законът за задълженията и договорите) т.нар. „отменина”. Тя е по-неизвестен термин и за нея е чл.308 от ТЗ. Ако при сключване на договор една от страните е дала или обещала нещо, в случай че се отметне, тя може да се откаже от договора, ко не е започнало изпълнението му. Отметналата се страна е длъжна да заплати отметнината, а ако я е дала при сключването на договора, тя я губи. Когато договорът се изпълни, отметнината се връща или се прихваща. тя се връща и при прекратяване на договора по взаимно съгласие.
За търговската неустойка е чл.309, разпореждащ, че не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговската сделка, сключена между търговци. Не е така според общото правило на Закона за задълженията и договорите.
Както посочихме, посветен на търговската неустойка е чл.309 от ТЗ, според който не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. Не е така обаче според общото правило на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В своя ал.92 ЗЗД посочва – съответно в две алинеи:
– Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, бе да е нужно те да се доказват, а кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
– Ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
С други думи, между търговците и по търговска сделка, съгласно чл.309 от ТЗ, уговорената неустойка може да бъде намаляване поради това, че е прекалено голяма! Докато в останалите казуси тя подлежи на редуциране не само при предоговаряне (с анекс, спогодба и др.), но и по съдебен ред! Обръщаме внимание върху тази разлика, тъй като в практиката тя често не се знае или не се използва! Изобщо, трябва винаги да се внимава, тъй като ТЗ въвежда някои правила за търговците и търговските сделки, Кито се отклоняват от общия режим на ЗЗД, регламентиращ неизпълнението на задължения. В други случаи обаче ще се прилагат именно нормите на ЗЗД поради липса на специални такива в ТЗ! Основно чл79-86 от ЗЗД предвиждат следните общи правила:
– Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение, като когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението (чл.79).
– Когато задължението е за действие, което може да бъде извършено от друго лице, кредиторът има право да иска да му се разреши да извърши това действие за сметка на длъжника; а когато задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението (чл.80).
– Длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина; а обстоятелството, че длъжникът не разполага в парични средства за изпълнение на задължението не го освобождава от отговорност (чл.81).
– Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка или непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, ни ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди (чл.82)
– Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност, като длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин (чл.83).
– Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, но ако този ден е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата; когато обаче няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора; а при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана (чл.84).
– Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение (чл.85).
– При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата; а за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила; като размерът на законната лихва се определя от министерски съвет (чл.86 – това е лихвата за забава на ЗЗД, известна и като мораторна лихва, в размер на 10 пункта над основния лихвен процент на БНБ).
– Сега обаче за пръв път се въвеждат в ТЗ правила за лихвата за забава.
(Следва)